Интервю с подуправителя на БНБ, ръководител на управление „Емисионно“, г-н Калин Христов на с. 15 и 16 във в. „24 часа“, 1 юли 2017 г.
ВАЛУТНИЯТ БОРД ПРЕМАХВА ВЪЗМОЖНОСТТА
ЗА ОБЕЗЦЕНКА НА СПЕСТЯВАНИЯТА НА ХОРАТА
Единственият изход от него без сътресения за българската
икономика е влизане в еврозоната, казва подуправителят на БНБ
Ценовата стабилност е основна цел не само
на БНБ, а и на всички централни банки в света
Потенциалното участие на българския лев във валутния механизъм ВМ II
по никакъв начин няма да промени механизма на паричния съвет
20 години валутен борд. 20 години усмирителна риза за поредица правителства. 20 години централна банка без пълен суверенитет. Съгласен ли сте с такъв прочит на тази годишнина г-н Христов?
Нито една от вградените във въпроса ви интерпретации не е вярна. Паричният съвет е режим на парична политика, основан на фиксиран валутен курс, чиято основна цел съвпада с основната цел на всяка една централна банка в света - постигане и поддържане на ценова стабилност (т.е. ниска и стабилна инфлация). Паричният съвет успешно постига тази цел за българската икономика в последните двадесет години.
Всяка страна избира режима на паричната си политика. Възможностите са най-общо казано две – или режимът да е основан на фиксиран валутен курс (забележете, че на практика всички страни в еврозоната имат фиксиран валутен курс), или да се следва стратегия на инфлационно таргетиране с относително свободно движение на валутния курс. Българският избор бе предопределен от пълния крах на провежданата до средата на 1997 година парична политика, основана на плаващ валутен курс. Резултатът от следването на парична политика, основана на плаващ валутен курс, бе дълбоката икономическа и финансова криза с хиперинфлация. Основните фактори за това тогава бяха два: липса на ясно дефинирано правило, по което да се провежда паричната политика от страна на централната банка, и липсата на независимост на БНБ. Резултатът бе безконтролно и необезпечено рефинансиране на търговските банки и финансиране на бюджетните дефицити директно от централната банка.
Крайният резултат на тази политика бе колапс на икономиката и генериране на хиперинфлация в страната. Така бяха обезценени работните заплати, пенсиите и спестяванията на населението, докато силно задлъжнелите фирми бяха практически възнаградени чрез обезценка на техните дългове.
Въвеждането на паричния съвет на 1 юли 1997 г. въведе ясно и прозрачно правило на парична политика в страната и на практика даде независимост на БНБ чрез въвеждането на експлицитна (изрична) забрана за централната банка да финансира правителството, както пряко, така и косвено, и необезпечено да рефинансира търговските банки.
Защо политици, банкери и финансисти на всеки въпрос за борда отговарят със заклинания от рода на „бордът е стабилен, не трябва да пада, няма да го допуснем“? Какво се крие зад този рядко срещан консенсус? Не е ли някаква омерта между елита ни?
Това е съвсем рационално отношение. При това става дума за много широк консенсус, надхвърлящ кръга на онова, което наричате „елит“. Зад безусловната подкрепа на паричния съвет от страна на гражданите, предприемачите и политическата класа стои ясното разбиране, че този режим работи отлично в България и постига основната цел, с която е въведен – поддържане на ниска и стабилна инфлация и премахване на възможността за обезценка на спестяванията на населението.
Чуват се и отделни гласове: от „печатането на пари всъщност не е толкова лошо нещо“, до по-смели като „бордът вече пречи на икономиката“. Къде е истината, някъде в златната среда ли? Бивши премиери, визирам Иван Костов, препоръчват демонтаж на отделни елементи от борда, които пречели.
Въпросът Ви пресъздава неразбирането в една малка част от обществото, сред която попадат и някои търсещи изява „експерти“, относно ролята на паричната политика в една икономика – т.е. какво може и какво не може да постигне тя. Както вече казах, основната роля на паричната политика (независимо дали с плаващ или фиксирана валутен курс) е поддържането на ниска и стабилна инфлация. С реализацията на тази цел се създават условия и среда за финансова стабилност и икономически растеж. По тази причина ценовата стабилност е основната цел на БНБ и на всички централни банки в развития свят, в това число и на Европейската централна банка. Това, което понякога не се разбира, е, че паричната политика не може да влияе върху дългосрочните темпове на икономически растеж и заетост. Те се определят от структурни фактори, а не от паричната политика. Това е както теоретично, така и емпирично установен факт. Неслучайно в мандата на централните банки няма цел директно да генерират икономически растеж. Това, което традиционната теория посочва като недостатък на режимите на парична политика, основани на фиксиран валутен курс, е невъзможността в краткосрочен период при циклично негативно развитие в икономиката да се намалят лихвените проценти, така че да се постигне краткосрочен стимулиращ ефект върху потреблението и инвестициите и оттам върху заетостта. Практиката обаче показва, че такъв стабилизиращ ефект на парична политика може да бъде постигнат, и то частично, само в големи икономики, които емитират глобална валута (например щатски долар, евро, паунд, йена, юан) и населението и бизнесът им получават кредити в съответната валута, която в тези страни е национална. При малки икономики такъв ефект не съществува. Нещо повече, при малките икономики съществува дестабилизиращ ефект, тъй като домакинствата и бизнеса там често са задлъжнели в чуждестранна валута и намалението на лихвените проценти в национална валута води до обезценка на валутния курс и оттам до силно увеличение на дълговата тежест. Този ефект бе много болезнено преживян в много страни от Централна и Източна Европа по време на глобалната финансова криза от 2008 – 2009 г. Българската икономика избегна този ефект именно благодарение на съществуващия режим на паричен съвет. В периода след глобалната финансова криза редица изследвания показват по-скоро негативен ефект върху дългосрочните темпове на икономически растеж от провеждането на антициклична парична политика. Механизмът за реализация на този ефект е следният: в случаите, когато имаме парична политика, основана на плаващ валутен курс, и централната банка следва правило, че намалява лихвените проценти при забавяне на икономическия растеж и намаляване на инфлацията, то домакинствата и бизнеса в периода на икономически бум натрупват все по-високо ниво на дълг, като разчитат, че централната банка в период на криза ще намали лихвените проценти. В дългосрочен период това води до т.нар. морален риск и прекомерна задлъжнялост на домакинствата и фирмите. Така в период на криза централните банки намаляват до все по-ниско ниво лихвените проценти, но вместо стимулиране на икономиката това по-скоро носи рискове за финансовата стабилност.
Неотдавнашната рецесия даде екстремен пример, който илюстрира тези рискове. За приспособяване към дълбочината на тази рецесия централните банки трябваше да въведат не просто ниски, а дори отрицателни лихвени проценти. Това е на практика данък върху спестителите. Ето защо един такъв механизъм на паричната политика може да създава грешни стимули и позволява фирми, които са неефективни, да продължат да съществуват въпреки прекомерната си задлъжнялост. Поддържането на неефективни и силно задлъжнели фирми, т.нар. зомби фирми, е противно на естествените икономически закони и вредно в по-дългосрочен план. Този ефект на паричната политика води до неефективно разпределение на капитала в икономиката и се отразява негативно на дългосрочните темпове на растеж на инвестициите, а оттам – и на икономическия растеж.
Всичко това означава ли, че България никога няма да се откаже от валутния си борд?
Единственият и естествен механизъм за изход от режима на паричен съвет без сътресения за българската икономика и без риск за спестяванията на българските граждани би бил чрез присъединяване на страната към еврозоната със съществуващия валутен курс от 1.95583 лева за едно евро. Това бе и стратегията на Естония и Литва, които също имаха режим на паричен съвет.
Знаете ли нещо повече за онова неустоимо предложение, което чакаме от Брюксел. Ще се ангажирате ли с прогноза кога ще се случи дългоочакваното събитие?
Да, знам – такова предложение не съществува. На 31 май Европейската комисия (ЕК) публикува т.нар. „Документ за размисъл относно задълбочаването на Икономическия и паричен съюз“. Както може да се очаква, в такъв тип документ няма конструкции и подходи, които са характерни за холивудски филми, описващи дейността на мафията, т.е. няма „предложение, на което не може да се откаже/устои“. Разбира се, документът на ЕК по никакъв начин нито разкрива, нито цели създаването на някакви „преки пътеки“ за страните извън еврозоната до единната валута. Целта на този документ е да се опишат възможни стъпки и решения за така необходимото стабилизиране на еврозоната в рамките на съществуващия договор на Европейския съюз.
Друг е въпросът, че цитираният документ не дава отговор на основния структурен проблем на еврозоната – отсъствието на единна фискална политика и на възможност за фискални трансфери, които да се използват като стабилизиращ инструмент в периоди на икономическа криза. А е добре известен факт, че исторически не е имало паричен съюз, който да е просъществувал за дълъг период от време без наличието на единна фискална политика и механизъм за фискални трансфери.
Обяснението защо на този етап в еврозоната не може да се създаде такъв механизъм е просто. Икономиките на страните там са структурно много различни, което води до различно ниво на конкурентоспособност и устойчивост на икономически кризи. В такава среда създаването на механизъм за фискални трансфери би означавало само едно – постоянни еднопосочни трансфери на доход от едни държави към други. От политическа гледна точка в настоящата среда създаването на подобен механизъм в еврозоната е много трудно осъществимо. В този контекст, предвид наличието на този проблем, е ясно защо не би могъл да съществува подход, при който на страните извън еврозоната се осигуряват „преки пътеки“. Това още по-малко може да се очаква за икономики, които все още не са постигнали достатъчно ниво на устойчива реална конвергенция.
Какво ще е влиянието върху валутния борд, когато влезем в чакалнята на еврозоната?
Предполагам, че под „чакалня“ имате предвид така наречения Валутен механизъм II (ВМ II). На първо място трябва да се знаят няколко неща: към ВМ II се присъединява не държавата, а нейната валута. Второ, това е механизъм на фиксирани валутни курсове, които теоретично могат, но не е задължително, да се колебаят в диапазон от ± 15 процента. Трето, този механизъм се управлява от ЕЦБ. Четвърто, не съществуват експлицитно дефинирани критерии, по които се прави оценка за готовността валутата на една страна да се присъедини към ВМ II. Пето, участието на националната валута на всяка страна членка в този механизъм за минимум две години без да е осъществено девалвиране спрямо еврото е официален критерий за членство в еврозоната.
По отношение на потенциалното участие на българския лев във ВМ II стратегията ни е дефинирана още през 2007 г. когато бяха проведени първите преговори за присъединяване на лева към този механизъм. Левът би се присъединил при съществуващия курс от 1.95583 лева за едно евро с едностранен ангажимент от страна на БНБ за поддържане на нулево отклонение от този курс. Това бе подходът при Естония и Литва, които също имаха режим на паричен съвет.
Важно е също да се знае, че потенциалното участие на българския лев във ВМ II по никакъв начин няма да промени механизма на работа и действие на паричния съвет. То на практика ще доведе до това страната ни да изпълни един от номиналните критерии за членство в еврозоната.
След членството на страната в еврозоната ще имаме ли независима парична политика, която да позволи по-ниско ниво на лихвени проценти и премахване на усмирителната риза за българското правителство?
При членството на страната ни в еврозоната БНБ няма да провежда самостоятелна парична политика. БНБ ще участва във формулирането и прилагането на общата парична политика на еврозоната. Управителят на БНБ ще бъде член на Управителния съвет на ЕЦБ с право на глас, като съгласно правилата той ще участва там в лично качество, а не като представител на БНБ или на България. Той ще гласува решения като част от паричната политика на ЕЦБ при отчитане на икономическите условия в еврозоната като цяло, а не на основата на данни или съображения, свързани само с България. В определени случаи дори е възможно временно разминаване между провежданата от ЕЦБ политика и цикъла или състоянието на отделна икономика в еврозоната.
Това означава, че от гледна точка на това, че българската икономика е относително малка и би имала много малко тегло в общите данни за еврозоната, приемането на единната валута няма да позволи да имаме лихвени проценти, определени от централната банка, които отразяват само състоянието на българската икономика. По тази причина от изключително голямо значение за членството на страната в еврозоната е предварително да постигнем конвергенция и синхронизация на бизнес цикъла на българската икономика с цикъла на големите икономики в еврозоната.
В еврозоната има обща парична политика за всички страни членки, която се пренася в отделните икономики, като лихвените условия във всяка страна не са еднакви. Лихвените проценти по кредити за домакинства, фирми и правителство са различни в отделните страни и са функция от риска, който е специфичен за конкретната икономика от еврозоната. Процесът на по-голяма диференциация на лихвените проценти между отделните страни – членки на еврозоната, се засили допълнително след кризата от 2009 г. насам.
По отношение на ограничението за директното финансиране на правителството от страна на централната банка, то се запазва и след членството на една страна в еврозоната. В сферата на фискалната политика освен това трябва добре да се разбира, че правилата на Пакта за стабилност и растеж са по-стриктни за правителствата на страните от еврозоната, отколкото за останалите страни в ЕС. С други думи, насаждане на очаквания за значително разхлабване на макроикономическата политика на страната след членството ни в еврозоната е опасно и контрапродуктивно. Това единствено дава сигнал на нашите партньори в еврозоната за непознаване от наша страна как работи единната валута. Участието на страната в еврозоната ще донесе и ползи за българската икономика в следствие на това, че националната ни валута ще е втората най-значима глобална валута с всички произтичащи от това предимства от гледна точка на по-лесен достъп до ликвидност.
Влизането ни в еврозоната вкарва и много по-засилена европейска регулация над банките в България, а това намалявало опасността от банкови кризи.
Регулациите в банковия сектор в страните от ЕС са еднакви за всички страни независимо от това дали те са членки на еврозоната, или не. От гледна точка на регулаторната рамка подходът, който бе избран в ЕС след 2008 г., е така наречената максимална хармонизация – т.е. обща регулаторна рамка с минимална национална дискреция за отклонение от тази рамка.
Така нареченият банков съюз, който обхваща всички страни – членки на еврозоната, се състои от три компонента – Единен надзорен механизъм, който се управлява от ЕЦБ и осъществява надзор върху системните банки в еврозоната (всяка банка, която има баланс над 30 млрд. евро или 20 % от БВП на страната, а в случаите когато няма такива – трите най-големи банки), Единен механизъм за преструктуриране на банки, който е независима институция и отговаря за преструктурирането на кредитни институции, и Европейска схема за гарантиране на депозити, за която отдавна съществува проект, изработен от ЕК, но страните членки още не могат да постигнат съгласие за неговото приемане.
Принципно общите регулации в ЕС в областта на банковия сектор целят изграждане на рамка, чието приложение от националните надзорни органи или ЕЦБ, да сведе до минимум вероятността от възникване на банкови кризи. В същото време обаче наличието на общи регулации, както и тяхното прилагане, не целят да премахнат въобще възможността за фалит на конкретна отделна институция. Това е практически невъзможно и не може да бъде цел на банковия надзор. Само като пример ще посоча, че в последния месец ЕЦБ обяви три големи банки в еврозоната, които са под нейния директен надзор (една в Испания и две в Италия), като „вероятно да станат проблемни“ . Съответно испанската банка бе преструктурирана, а двете италиански банки - ликвидирани.
